Дано
Не е по силите ми другите да съдя.
Опитвам се и в сянката да вникна.
Но вместо лека, ставам все по-плътна,
и все по-трудно мога да извикам,
или поне да изрека душата си,
а не накъсано да сричам чувства.
Днес сенките на старите приятели
пристигат тук единствено от скука.
Да нищят самотата си със мене,
да споделят забравени тревоги
и да редят парченцата от време,
застигнат ли ги спомени виновно.
Коя съм аз във празното им питане!?
Единствено поддържащата роля -
да си играят нощем на изтичане
през хукналият вятър на живота.
Дано да съумея да остана
поне наполовина безпристрастна
към техния кураж да бъдат рана,
която някак трябва да зарасне.
Дано успея да науча себе си,
че нуждата от малкия прозорец
е да пропуска светлина, не сенки,
приличащи на някогашни хора.
Не мога да поема днес вините им
или да спра да виждам всичко.
Дано да са достатъчно, в душите им
лъчи да съм посяла. И да никнат.
© Бистра Малинова All rights reserved.
