Дано не стигна закъсняла
Когато се докосне есента
до моята постеля чиста,
ще бъде ли така лъчиста
и достойна моята душа
за онзи път, осеян с тишина,
по който ще копнея да поема
пречистена, добра и преродена
сред спомените – капещи листа?
За онзи праг, пред който ще застана,
достойна ли ще съм? Нима
със тази тегнеща вина
ще мога да пристъпя към олтара?
О, не! Не бих посмяла...
С душа, присвита на кълбо,
ще търся бледа пътя нов,
отвеждащ ме до светлината бяла.
Дано не стигна закъсняла,
че две души, Животе, нямам !
Едничката аз искам да спася
от болката на старата вина!
до моята постеля чиста,
ще бъде ли така лъчиста
и достойна моята душа
за онзи път, осеян с тишина,
по който ще копнея да поема
пречистена, добра и преродена
сред спомените – капещи листа?
За онзи праг, пред който ще застана,
достойна ли ще съм? Нима
със тази тегнеща вина
ще мога да пристъпя към олтара?
О, не! Не бих посмяла...
С душа, присвита на кълбо,
ще търся бледа пътя нов,
отвеждащ ме до светлината бяла.
Дано не стигна закъсняла,
че две души, Животе, нямам !
Едничката аз искам да спася
от болката на старата вина!
© Росица Петрова All rights reserved.
