И сам не допускаш, как черна била е нощта,
в самотната дълга премяна облечена.
Не помниш. И мислите секват, когато в деня
бъде тя неусетно със тебе въвлечена.
А с този лъч първи, тъй чакан и топъл,
долита в ушите ти най-тихо най-милият вопъл.
И с трепет несдържан, нечакан от теб,
ти трепета сещаш с усмивка във теб.
И ярко ухание на обезумели цветя
прегръща те в люлката на безкрайността.
И денят жарко те пали във своя разгар,
не мислиш, а чувстваш, посипваш със жар. ...