И сам не допускаш, как черна била е нощта,

в самотната дълга премяна облечена.

Не помниш. И мислите секват, когато в деня

бъде тя неусетно със тебе въвлечена.

А с този лъч първи, тъй чакан и топъл,

долита в ушите ти най-тихо най-милият вопъл.

И с трепет несдържан, нечакан от теб,

ти трепета сещаш с усмивка във теб.

И ярко ухание на обезумели цветя

прегръща те в люлката на безкрайността.

И денят жарко те пали във своя разгар,

не мислиш, а чувстваш, посипваш със жар.

Във огъня буен, горящ до небето,

сърцето си хвъляш и чуваш сърцето:

Бумти, изригва и горещата лава

стопява го бавно, потъваш в забрава.

И пристъпва към тебе нощта уморена,

без дреха, мокра, във сън уловена,

А ти, със щастието свое опиянен, окрилен,

потапяш се в нея, усещаш: излита вълшебният ден.