Денят
Денят
...Едва събуден вдъхвам настървено
последните капризи на съня,
щом въздуха е натежал край мене
от аромат на влюбена Жена...
...Стихията на Утрото ме грабва
на Изгрева пулсиращ с Радостта-
зове ме Пътя непознат, че трябва
да вляза в коловоза на Страстта.
В мига, във който Слънцето надзърне
зад облака, от Вятъра червен-
прекръствам се и без да се обърна
направо влизам в идващият ден...
...А в тоя ден аз трябва да измина
най-дългия си път неизвървян,
ще падам и ще ставам, ще проклинам:
ала кого и за какво- не знам!..
Аз много дълго скитах по Земята,
(не си почивах даже в мисълта),
но най-загадъчния Път през Необята
ме чака днес пред пътната врата.
Преплувах Океани и Морета,
в триъгълника на Бермуда бях,
но в картите ми белите полета
ме мамят съблазнително към тях...
И най-красивото Море навярно
е с най-зашеметяващи вълни,
със скрити гибелни скали коварно,
а фара е угаснал може би!..
Най-нежната пътека на Луната
от Вятъра люляна със финес
ми предстои до края на водата
да извървя като поклонник днес.
Страстта от най-стихийната ми Буря
все още неизбежно предстои...
(Когато такелажа*се разтуря,
а Океана става на вълни.)
...Но тоя Ден едва сега започва
и тъй далеч изглежда ми нощта,
че вярвам Времето да стигне точно
за толкова пропуснати Неща...
Днес сам, „на попрището жизнено в средата...”**
разбирам как безумно разпилях
на Младостта си вихрена благата,
а имам пак Желание за тях!...
И най-интимните сега „горчиво”
желая със премрежени очи,
а Вятърът ги грабва закачливо
и тръпнещи обръща ги в мечти!
... Най- хубавите думи, Скъпа моя,
не съм ти още шепнал във Страстта,
но и със гняв не съм нападал Троя
насила да те връщам у дома!..
Коста Качев
*съвкупност от корабни въжета, скрипци и други
уреди за боравене с тях.
** по Данте Алигиери
© Коста Качев All rights reserved.
