Десетата муза
Неповторима сцена е нощта
с мастилено – лилавите завеси!
Леглото – ложа е,
а зрител съм самата аз
на поредната разсънена пиеса.
Класика в жанра!
Музи, различни
като звезден прах се изсипват.
Калиопа с нейните рими епични,
Ерато, поостаряла, с любов ме обсипва.
Часовете, оплетени в неспящи мисли
не бързат и флиртуват с тях.
Нощта жонглира с чувствата ми.
А сънят? С кого изневери ми пак?
В монолог безкраен, повтаряем,
разнищвам минало и настояще.
И оптимизъм взех на заем
за всеки ден от бъдещето наше.
Зазорява! Порив поетичен, жив….
Една след друга музите отлитат.
След тях се ражда в тишината стих.
Те, и деветте, без сън ме пак орисаха.
А утрото – красива бяла птица,
ми шепне във просъница…
Непоправима си!
Десетата ти муза е… безсъница.
© Даниела Виткова All rights reserved.
Не случайно и посветих стих. Благодаря и за Вашия!
