На моменти искам денят да свърши,

да дойде пак мракът,

да скрия зад наметалото на нощта

безсилната си, ранена душа.

Но не, идва утрото,

неизбежният сблъсък с реалността.

Правя стъпки напред, а назад

още обръщам глава.

Онези спомени, така безмилостно сладки,

онези недоизживяни моменти, останали в съзнанието

като вечни загадки,

са причина неумолима една, да търся себе си и теб до мен сега...

Денят минава, а сърцето ми все още се смущава.

Типично. Виждам те, стоиш там, както обикновено.

Гледаш ме, но не подозираш, че откакто те няма в мен е така студено.

Иронично.

Започва да се свечерява, а дали болката безрасъдна намалява?!

Вречена, почти обречена, нима в така отвлечена, се превърна моята

детска, наивна, женска душа?

Имах надеждата, че споменът, че така изгарящата ме мечта,

ще останат там, в деня, или пък в страницата, посветена на теб,моя съдба,

но миг след миг, осъзнавам колко греша.

Денят отминава, тръгва си и нощта.

Само глупак бездомен би останал да чака,

да вярва, да знае онова, което привидно никой,

никога не е изрекъл.

С всяко мое действие,

наранявам, затвърждавам,

към теб своето бездействие.

Какво очаквам и за какво се боря?

Та нима чрез мисли, мога да ти отговоря?

Какво да кажа, какво да премълча?

Питам се, стоя сама, крещя,

иска ми се нещо да мога да променя.

Месеци, сезони, всичко се мени,

а в гърдите ми сърце едничко,

все за теб тупти.

Плаче, в кошмар жесток живее, дано без теб да оцелее...