Бях дете, дете на времето,

на времето, невинното.

Бях цвете, цвете на земното,

на земното, на днешното.

И ето, времето отмина,

сякаш толкова години спахме.

В сънища цветната картина се размина,

весели, игриви, все така невинни,

все така ли деца си бяхме?

Ала сега цветът е сив,

и дъгата  не е цветна, както преди.

Дори вкусът на обичта е вече горчив

и смехът в нас остана в предишните дни.

Вече сме безсилни от товара,

от товара, който носим всеки ден.

Само спомени отнасяме на олтара,

не отърсени, притискайки греха в плен.

Ей, детство, кажи ми - къде си ти,

защо се страхуваш да бъдеш в сърцето?

Не плачи, избърши своите сълзи,

усмихни се, накарай ни да летим от радост пак в небето.

Милан Милев

1.06.2010