Девет бала тишина
Не си ме викал, аз сама дойдох,
когато есента си тръгна.
И късно беше вече за гнездо –
след залез, догорял до въглен.
Ще постоя. Такава тишина
приижда в мене – девет бала!
И овърша сърцето ми вина –
че те обикнах на раздяла.
Дори до болка да ми залюти –
понеже всъщност си ми ничий,
ще те помоля само да простиш,
че закъснях да те обичам.
И нямам вече време да греша.
Все някой ден при теб ще вляза,
защото Господ даде ми душа,
която трябва някак да опазя.
© Валентина Йотова All rights reserved.
