Претеглих самотата си.

Точно девет грама.

Само тя остана ми след теб.

Трудно е чувствата си да разкрия,

цялото сърце сковано е от лед.

Къде греших -

не осъзнавам.

Суеверно пазех те

от злата съдба.

Дали е заради греховете си,

които

не признавам?

Или просто

съм осъдена

да остана

сама?

Всяка нощ в съня си

умирах...

Безтегловно

се носех

по пътя

към теб...

И макар

да губех пулса си,

механично разбирах...

колко много значиш

ти за мен.

С всеки изгрев

отново

се прераждах...

Болеше...

само при мисълта

да потърся мъртвото си тяло...

А когато на ново

очите си отварях,

восъчните сълзи капеха...

по счупеното огледало...

Събуждайки се,

сърцето поставях

на кантара...

Страхувах се...

да не изгубя онези

девет грама,

без които нямаше

да осъзная,

че част от мен

е тази

самота...