Деветдесет и девет
Земята ускорено се върти
от пулса на тревожните ми мисли.
Под бинта на ранените мечти
надежда нова как ще се разлисти?
Цигулчено проплаква в мене страх,
увиснал на последната ми струна.
В живота често Пепеляшка бях,
понякога – принцеса несъбудена.
Но моят ден надуваше балон.
Избирах най-големия. И розов.
Попаднал върху зъбите на клон,
превръщаше се в дрипа с цвят оглозган.
В душата криех оня странен маг,
готов стократно да я съживява.
Деветдесет и девет пъти мрак!
След стотния дали денят изгрява?
© Мария Панайотова All rights reserved.
