Диалогът невъзможен
Диалогът невъзможен
Защо ли се спря? Искаш с мен да говориш?
Проблеми ли имаш? Е, хайде, добре.
Години изминаха - няма да спорим.
Да седнем за малко на чаша кафе.
Попита ме как съм. Признавам - не зная...
От работа - вкъщи. Така си върви
животът. Минава, все тича стремглаво -
старея по малко, а виждам и ти.
Децата ли? Учат. Не ме слушат много.
Пораснаха вече, поемат по път.
Защо не ги търсиш? Не ти ли е болно?
Не казват, но липсва им близката кръв.
А ти? Все така ли ще гониш Михаля? -
прехапвам уста - необмислен въпрос.
Празнуваш ли Коледа сам, без децата?
Къде търсиш смисъла в този живот?
Дали не е празен, щом нямал си порив
за помощ над детски, невръстни души?
Мълчиш ли? Защо? Оправдавай се с Господ
или със съдбата, че вечно греши.
Кафето не пиеш и вече изстина.
Не, не исках да се почувстваш глупак.
По Коледа просто ми иде да викам...
Ще ставам, че... чакат ме пак...
© Ани Виделова All rights reserved.
