Диалогът невъзможен
Диалогът невъзможен
Защо ли се спря? Искаш с мен да говориш?
Проблеми ли имаш? Е, хайде, добре.
Години изминаха - няма да спорим.
Да седнем за малко на чаша кафе.
Попита ме как съм. Признавам - не зная...
От работа - вкъщи. Така си върви
животът. Минава, все тича стремглаво -
старея по малко, а виждам и ти.
Децата ли? Учат. Не ме слушат много.
Пораснаха вече, поемат по път.
Защо не ги търсиш? Не ти ли е болно?
Не казват, но липсва им близката кръв.
А ти? Все така ли ще гониш Михаля? -
прехапвам уста - необмислен въпрос.
Празнуваш ли Коледа сам, без децата?
Къде търсиш смисъла в този живот?
Дали не е празен, щом нямал си порив
за помощ над детски, невръстни души?
Мълчиш ли? Защо? Оправдавай се с Господ
или със съдбата, че вечно греши.
Кафето не пиеш и вече изстина.
Не, не исках да се почувстваш глупак.
По Коледа просто ми иде да викам...
Ще ставам, че... чакат ме пак...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Виделова Всички права запазени
