Дига

Земя, назаем от морето,
зад дигата стои.
Трапец разтегнат, докъдето
суша истинска се появи.

Вълните яростно разбиват
тела във каменната твърд.
Команда: „Бий хлапето!“
в различен вариант.

И вятърът не дава милостиня,
надува бузи като за последен път.
Скалистите отломки той протрива
с въздушния си ъглошлайф.

Навътре хоризонтът не е морски
и няма яростни вълни.
Релефът е перфектно плосък,
лалета в правоъгълни лехи.

Но сладко напрежение витае
над тези шарени поля.
Морско дъно – невърнат заем,
вълни и вятър питат: – Докога?

Земята все по-тясна става,
от устрема към по-добър живот.
В блатата имаме държава,
но сме щастлив народ.

Щом трябва, ще откраднем суша,
и пръсти ще забием в нея.
Във неизсъхналата още пустош
ще пуснем корени, ще сеем.

Морето нека сипе ярост
и вятърът да духа без почивка.
Ще впрегнем силата им не на халос,
ще срещнем трудното с усмивка.

Земя, назаем от морето,
зад дигата си построихме.
От никого не чакахме куплети,
на себе си се доверихме.