Дим и огледала
До днес си спомням как от изненада
подскочих, щом веднъж като дете
в антракта фокусник от буфонада
извади от ухото ми яйце.
Тогава още вярвах, че го има
наистина добрия Дядо Мраз,
ала не знаех, че и през комина
оставя късче щастие у нас.
И искрено се чудех как успява
да влезе през заключена врата,
а тайничко се радвах, че не трябва
да вземам изпит за добри деца.
Но фокусите днес за мен са други
и тайно търся скрити макари.
Не вярвам в чудеса или заблуди -
от счупени илюзии боли.
И зъл, невидим фокусник ограбва
яйцата златни в нашите души.
А тънката врата не е преграда
за хората с нечистите очи.
Разбрах, че има хиляди посоки,
нещата рядко следват своя ред.
Илюзиите станаха жестоки.
Коя ли ме предаде най-напред?
Измамата, в която се раздавам,
за някого на всичко съм готов,
а голото легло опровергава
добрия мит за вечната любов?
Или лъжата евтина и жалка,
когато си отивам със добро,
а пък ме жегва чуждата запалка,
"забравена" на моето бюро?
А може би печалната заблуда,
че целият живот лежи пред мен,
докато с бели нишки се събудя,
изпредени в косата ми за ден?...
Но, Боже, колко искам да се върне
наивната ми вяра в чудеса!
Защото чувствам, че съм се превърнал
във призрак, бродещ в гробна тъмнина.
Димът в огледалата се сгъстява,
откак се разделих с невинността.
Да видя светлината не успявам
отвъдна онази сива пустота.
И сляп съм сред тълпата празнолика -
забравил за заветния кивот -
че роб съм на онази най-велика
Илюзия... Наречена "живот".
© Ивайло Динков All rights reserved.
