Дишай
Дишай, мой миличък, моля те – дишай!
Нищо, че може да е за последно,
нищо, че всеки твой дъх ми прилича
днес на затишие страшно над бездна.
Не за мен, миличък, не за мен, пухчо –
дишай единствено заради себе си!
Нищо, че мене ме гложди чувството,
че си ми адски фатално потребен.
Аз може после със дни да ридая,
може на две да се счупя от мъка –
да! – ала не това всъщност е важното,
мъничък мой, мое пухкаво пъпешче.
Ех, ако можеше само да видиш
как удивително, прелестно дишаш!
Спада – повдига се – спада – повдига се
твойто коремче с пленителен ритъм.
Тихо, ефирно – и толкова живо,
като небесната Божия птичка,
дето на гръб е понесла всемира.
Бог би изплакал до дъно очите си!
Аз тези думи не ще ти ги кажа,
няма, не искам – и всъщност не мога.
Ти само дишай... поне... още малко...
И ми прости, че искам тъй много!
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
!
