Дишам теб...
От устните ми думичка не се отрони.
Не знаех как да махна от тъгата ти.
В пейзажа на отминалите спомени
препускаха вълни и птици. Бягаха.
Целуваха се призрачни вселените.
Усети ли от ромона на вятъра?
Как исках само капка споделеност:
и всичката превърна се на пясък.
Копнее да издишаме от времето,
в прегръдка двама стъпки да изпишем.
Страхът ми е загинал в цветовете си,
в мъглата малка паметник на нищото.
Срежи я. Нека минеш покрай нея.
Отворила е двери вечността ни.
Съдбата ни е статуя копнежна,
милувка слънце в нея - същността ти...
© Йоана All rights reserved.
