Дивачка
Бях жилава дивачка, само цвят,
по-ситен и от полска маргаритка,
по всеки вятър ръсех птичи смях,
погалеше ли тънките ми плитки.
След всеки пътник пращах рошав взор,
а спреше ли – до клонче се раздавах,
сънувах длани, гласове и двор,
във който плодно-сочна натежавах.
Препълваха се с пролетни мечти
момичешко-засмените ми клони
за този, който с ласкави очи
снагата ми до корен ще обходи.
Сезоните прелитаха над мен -
изпращах птици, ветрове и хора,
дали бе нощ или дали бе ден
не знаех – чаках „циганската” пролет.
И той дойдé. Усмихна се така,
че слънцето се сви като светулка.
И каза: „Виж ти – малка, а пък как
накичила се е – направо булка!”
По-нежно и от трепетен жених
пренесе ме през прага на дома си
и там до медоносните асми
впи коренът ми плахите си пръсти.
И чуден плод в съня ми кротко зря,
набъбна обич в крехкото ми тяло,
за него само исках да родя
безброй слънца, в червено засияли…
… но сън остана. Не завързах плод
да утолява юнската му жажда.
Казáха му: „Туй ялово дърво,
да знаеш, от инат не ще да ражда.”
Тъй лято подир лято суха плът
смени на халост цъфналите клони
и нова вишна – току до плета -
за него сок наля и плод отрони.
А аз останах – дива и сама
да досънувам първата си рожба
и с траур бял да скривам от света
как черна мъка тихо ме пробожда.
10.03.2011 г.
© Росица All rights reserved.
