Дивачка
Бях жилава дивачка, само цвят,
по-ситен и от полска маргаритка,
по всеки вятър ръсех птичи смях,
погалеше ли тънките ми плитки.
След всеки пътник пращах рошав взор,
а спреше ли – до клонче се раздавах,
сънувах длани, гласове и двор,
във който плодно-сочна натежавах.
Препълваха се с пролетни мечти
момичешко-засмените ми клони
за този, който с ласкави очи
снагата ми до корен ще обходи.
Сезоните прелитаха над мен -
изпращах птици, ветрове и хора,
дали бе нощ или дали бе ден
не знаех – чаках „циганската” пролет.
И той дойдé. Усмихна се така,
че слънцето се сви като светулка.
И каза: „Виж ти – малка, а пък как
накичила се е – направо булка!”
По-нежно и от трепетен жених
пренесе ме през прага на дома си
и там до медоносните асми
впи коренът ми плахите си пръсти.
И чуден плод в съня ми кротко зря,
набъбна обич в крехкото ми тяло,
за него само исках да родя
безброй слънца, в червено засияли…
… но сън остана. Не завързах плод
да утолява юнската му жажда.
Казáха му: „Туй ялово дърво,
да знаеш, от инат не ще да ражда.”
Тъй лято подир лято суха плът
смени на халост цъфналите клони
и нова вишна – току до плета -
за него сок наля и плод отрони.
А аз останах – дива и сама
да досънувам първата си рожба
и с траур бял да скривам от света
как черна мъка тихо ме пробожда.
10.03.2011 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Всички права запазени
