rozita-p (Росица)
120 1324
21.04.2011 г., 8:59 ч.

Дивачка 

  Поезия
1725 2 38

Бях жилава дивачка, само цвят,

по-ситен и от полска маргаритка,

по всеки вятър ръсех птичи смях,

погалеше ли тънките ми плитки.

 

След всеки пътник пращах рошав взор,

а спреше ли – до клонче се раздавах,

сънувах длани, гласове и двор,

във който плодно-сочна натежавах.

 

Препълваха се с пролетни мечти

момичешко-засмените ми клони

за този, който с ласкави очи

снагата ми до корен ще обходи.

 

Сезоните прелитаха над мен -

изпращах птици, ветрове и хора,

дали бе нощ или дали бе ден

не знаех – чаках „циганската” пролет.

 

И той дойдé. Усмихна се така,

че слънцето се сви като светулка.

И каза:  „Виж ти – малка, а пък как

накичила се е – направо булка!”

 

По-нежно и от трепетен жених

пренесе ме през прага на дома си

и там до медоносните асми

впи коренът ми плахите си пръсти.

 

И чуден плод в съня ми кротко зря,

набъбна обич в крехкото ми тяло,

за него само исках да родя

безброй слънца, в червено засияли…

 

… но сън остана. Не завързах плод

да утолява юнската му жажда.

Казáха му:  „Туй ялово дърво,

да знаеш, от инат не ще да ражда.”

 

Тъй лято подир лято суха плът

смени на халост цъфналите клони

и нова вишна – току до плета -

за него сок наля и плод отрони.

 

А аз останах – дива и сама

да досънувам първата си рожба

и с траур бял да скривам от света

как черна мъка тихо ме пробожда.

                                   10.03.2011 г.

© Росица Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??