Днес
Упойка съм на себе си и отминавам.
Река затворена в бутилката от спомени.
Със бреговете от стъкло се наранявам
по вените си изтъняли и износени.
Сънят предлага ми последното убежище -
бърлога за отхвърления от деня си скитник,
затънтена вдън безпосочно сечище
в гората от мечти на непрокопсан битник.
Днес всичко свято е съвсем безстойностно.
Емоцията с бивше огнено клеймо е безразличие.
Ловя светулките на минало дамгосано
от страх на бъдещето да не заприличат...
Светът превръща се в огромна мрачна зала
с пияни мигове от стомните на залези.
Една надежда в чудото, фатално закъсняла,
с безформено тело под бара лази.
© Младен Мисана All rights reserved.
