Намерихме очите във невзрачен ден,

запълнихме крепежа, който ни руши.

А ти – живот унил, ожесточен,

сега пред двама ни е ред да замълчиш.

Мъката престава, без да я запитам,

оставя място да възстане радостта.

Във мрежите омайни аз не се оплитам,

защото ме спасява любовта.

Прескачат огнени мълчания, огън ни троши,

но колкото и да вилнее, няма да ни покоси.

Каква светкавична опека,

кога погледнах в нашта силна синева?

Кога се чувствата заклеха,

та дори сърцето мое не разбра?

Не искам и да знам дори защо така,

въпросите са демонът на моя светоглед.

Те бягат и не се докосват до разкош,

защото раят е душата ти до мен.

Може би са силни думи, няма да се спра,

защото караха ме цял живот да си мълча.

Отмина цял етап от свидното ми време,

минутите отекваха със огнен взрив.

Повярвах и товарът от сърцето ще се снеме,

а вижте, че денят е толкова щастлив!