Дневникът на (НЕ!)беладжията - 9
Таня отказа да дойде на село.
Може прибързан планът ми и смел да е,
но се надявах и сбъднат представях си.
Всъщност, аз отказа неин очаквах си,
а ми е тъжно сега и печално.
Знам, че моментът не е идеален.
Дядо със клаксон ме вика пред входа.
Тръгвам след бързия поглед забоден
във огледалото, щраквам вратата.
Носят ме право надолу краката,
после с усмивка във комбито влизам.
Автомобилът е като излизан,
бляскава, чистичка – свети боята му.
– Беше ми казал ти, че със приятел
може да дойдеш? – подпитва ме дядо.
Чувствам – подскача сърцето ми младо,
но усмирявам кръвта му лудешка.
– Тъй ли съм казал? О, имаш ти грешка!
Млъквам и тъжно в яката се сгушвам.
Мери класическа музика слуша
и е вглъбена тя – само ми кимва.
Вън от града ни, мъглата е сива
и е прикрила нацяло пейзажа.
Чакам Балкана аз да се покаже
и съм щастлив от пробилото слънце.
Дава ми радост, макар да е зрънце,
но го посаждам с надежда в душата.
Дядо подкарал е бързо колата.
Ето ги къщите. Вече пристигнахме.
Всички дървета са като постригани,
още по-ниска изглежда ми къщата.
Докато, мокри, ръцете си бърше
баба ми Койна, посреща ни Вежен.
Хвърля се бурно върху ми разнежен,
близва лицето ми, весело скача.
– Его ги моите хора! Юначе! –
гушва ме, сякаш съм малък старицата.
Бликнала радост разбива тъмницата
на оглушали от чакане делници.
Мери прегръща разнежена леля си
и от багажника вади продукти.
– Виж от града аз какво съм ти купила!
Влизаме вътре. Трапезата – сложена.
Даже и сит да си, е невъзможно
да не опиташ ти от вкусотиите.
Лаком, посягам към топлата пита,
дето на дом и на обич ухае.
– Мите, за теб я направих, да знаеш! –
грейва в щастлива усмивка жената.
Дядо оправя си нещо в колата,
ала след малко е с нас на трапезата.
– Чаках ви дълго, на двора излезнала...
Ето, сланинка с яйца съм изпържила.
Марко пък днеска се беше отвързал,
ала познала го леля ти Вела
и непослушника вкъщи довела.
– Чух беладжия че пръв е магарето.
Бабо, козата ти има ли яре?
– С двечки окози се – бяло и сивичко.
Второто глупаво още е, дивичко,
но от ръката ми суче шишето си.
Мама-коза не засища детето си,
аз за това като бебе го храня.
Беше ме страх, то че болест ще хване,
но се разминахме. Пролет дойде си!
Вече и лапад поникнал е пресен!
Баба, мълчала самичка през зимата,
трима слушатели верни днес има си.
Хапваме, после подканя ни дядо ми:
– Май застояхме се. Хайде да ставаме.
Трябва да видим и другата къща!
Мери с разбиране поглед обръща
към позатрупана мивка с чинии.
– Тръгвайте, после след вас ще измия! –
казва с увереност в думите баба.
Как ли се справя старицата? Слаба,
всеки ще каже, но и издържлива е.
Знам, че по-трудно ще става и свива се
в мене душата на малкото Мите.
Няма ли вече да я пощадите?
– Дядо, прощавай, аз тук ще остана.
Няма дори да разтягам дивана.
И ще нацепя дърва за огнището.
Тъй ме поглежда усмихнат и нищо
не възразява, а после си тръгват.
Аз ги изпращам навън и, обърнат
към полудяло от щастие куче,
чувствам – прегръщат ме: – Милото внуче!
Следва:.......
© Мария Панайотова All rights reserved.
