Дневникът на (НЕ!)беладжията - 21
Скоро Великден очакваме. Мери
да ме зарадва с нещо намери
Каза от село, че баба ми Койна
ще доведат. Аз подскочих доволен.
Няма да бъда със тях, но разбрах, че
ще боядисват яйца, козуначе
щели да правят домашно и вкусно.
Може магията аз да изпусна,
но ще си хапнем за празника после.
Ставам от сън с настроение бос и
в кухнята тихичко влизам при мама.
- Синко, събличай я тази пижама! -
тя със усмивка добра ми нарежда.
- Днес съм подготвен и имам надежда
вече четворката да си поправя.
- Щом обеща, а не си и забравил,
ще ми разкажеш довечера, Мите.
Сока в голямата чаша съм сипала
и съм сервирала вече закуската.
Аз съм доволен и бързо препускам,
включен на скорост космична към банята.
Мъхчето махнал (e, има и рани!),
вече приличам на мъж като дядо.
От огледалото гледа ме младо,
с гребен наежен, петле ококорено,
сякаш готово да скокне във двора
чужд и се спусне към ярката плаха.
(Не че си падам по тях, сиромаха,
да не създавам това впечатление.)
Времето тича и, за съжаление,
хапвам набързо и после препускам.
- Трябва спокойна да бъде закуската! -
мама за кой ли път ме наставлява. -
Полза от нея тогава остава!
Стигам до Таня, тя бързо изскача,
на колелото ми после се качва
и за минути сме ние в школото.
Аз с катинарче заключвам, защото
трябва до края то да ме дочака.
Имам и спомен един, как разплакан
след часовете си търся возилото.
Даже и класната с мен беше, милата,
та от тогава го връзвам с веригата.
С повече ум, щом изпатиш патилото,
ти си, а опитът винаги учи.
През часовете не ми се получи
да повишавам оценка. Контролна
правихме днес, но дали е доволна
вече от мен госпожата не зная.
Щом и звънецът удари накрая,
с Таня възседнахме велосипеда.
Бяхме решили да видим съседа,
който, изписан от болница вече,
бе приютен, както тя се зарече,
в двора на Станка - сестра на жена му.
Блед, изтерзан, а и явно отслабнал
ми се видя, че изглежда човека.
В погледа имаше някаква мека
благост, закичила плаха усмивка.
- Как си? - попитах. И отговор: - Свиквам! -
чух, че мъжа срещу мене ми дава.
- Колко ли още живот ми остава..?
Таня докосна ръката му с болка.
- Я не приказвай така, чичо Бойко!
Ние приятели с тебе сме вече.
Често ще идваме, не е далече
от домовете ни твойта квартира.
А и на пейката ще се събираме!
После до портата нейна мълчахме.
В него човешката болка видяхме
и покрусени ни бяха сърцата.
Таня, преди да я скрие вратата,
вдигна се леко към мене на пръсти
и върху бузата моя избръсната
нежна целувка на обич остави.
Аз я прегърнах и, без да се бавя,
също целувка на влюбен ѝ дадох.
После натиснах усмихнат педалите
и си свируках, мечтаещ, по пътя.
Светли надежди в душата си скътал,
сякаш летях със крилете пораснали.
Аз вече знам и на вас ви е ясно -
че ни очаква щастливото бъдеще.
Даже да иска това да прекърши
в миг своенравен съдбата зловеща,
да не забравя, че аз съм насреща!
Следва:....
© Мария Панайотова All rights reserved.
