Дневникът на (НЕ!)беладжията - 7
Утре започва любима ваканция!
Всички април че обичат, гаранция
давам, защото на пролет мирише.
Сякаш земята започва да диша
и омагьосва ни с нежност зеленото.
Мойто момиче и то като мене
казва, че чака април да настъпи.
Майка му вече добре е, но скъпи
били лекарствата, дето тя пие.
Можеше този мотор да убие
даже жената - с късмет е родена!
Таня наистина беше сломена,
но се усмихва и вече приказва
повече, а на моменти показва
свойта привързаност без притеснение.
Целият клас вече знае, че с мене е.
Мери звъни на вратата - поглеждам
аз през шпионката. Влиза. Изглежда ми,
сякаш през две стъпала се е качвала.
Пълна торбичка с продукти, но сграбчена,
тя пред гърдите си носи задъхана.
Сяда, почива си, малко отдъхва.
После ми казва: - Едва я донесох!
Дръжката скъса се, Мите, и лесно
после ми беше така да я хвана.
Дядо ти пита ме днес отзарана
в събота с нас ли ще идваш на село? -
с кърпичка бърше тя потното чело
но ме поглежда и отговор иска.
Смешно ми става и в шепа се кискам,
но я прегръщам и казвам решително:
- Утре ваканция почва! Пленително,
с вас ще да бъда, бъдете спокойни,
Нека отидем при баба ми Койна!
Мери си тръгва. Статива монтирам.
Не че художник станах, но намирам
аз за прекрасно, това че рисувам.
Беше влечение, но съществува
още от ранните детски години.
Няколко цветни пейзажни картини
в моята стая и в хола ни има.
А в коридора пък - ваза от глина,
но затова ми е нужно и време.
Снощи реших аз статива да взема
и нарисувам портрета на Таня.
Още не зная какво ли ще стане,
но ми се иска тя да го хареса.
Гледам от снимка, качена във Фейса,
и се надявам, че ще се получи.
Няколко тънкости вече научил,
гледам очите ѝ аз да довърша.
Влагам старание. Ето ги, същите
тъжни, големи очи замечтани!
Всеки във тях ще познае и Таня.
После нанасям по скулите сенките.
Слагам ѝ даже любимата бенка,
дето я има тя в дясно на бузата.
Малко подсилвам цвета аз на блузата,
да контрастира с очите зелени.
А пък косите, от вятър развени,
сякаш крила са на птица разтворени.
Хубав ѝ стана портрета! Говори ми!
Бързо във дрешника скривам статива.
Време на среща е аз да отивам.
Сръчно оформям сам с гела бретона.
Дънките вземам си аз от балкона
и със щастлива усмивка излизам.
Вятър капризен лицето ме близва,
но във гърдите е топлото щастие.
Чакам я вече на нашето място,
гдето целувката първа ни свърза.
Ето я, идва с походка забързана.
Гушвам я тъй, че в сърцето ми влиза.
Искам до мен да е винаги близо
и да се чувства спокойна и сигурна.
Вадя от джоба и давам ѝ гривна
от сърчица и от перлички бели.
- Ти ли за мен я направи? Аз смело
мога да кажа - със златни ръце си!
Грея от радост, но скромно мълча си.
После ѝ казвам: - На село ще ходим
с баба и с дядо. Тя - с поглед забоден
някъде долу във локвата снежна -
тихо въздиша: - Е, щом неизбежно е...
- Ако поискам, ще дойдеш ли с мене?
- Митко, какви ги приказваш? Проблеми
нито за теб, ни за себе си искам.
Ала прошепвайки туй, тя ми стиска
силно ръката, през сълзи говори.
Ще се разплаче дори ми се стори.
Докато бърша на Таня сълзите,
жалост у мен наклонява везните
и за портрета готов съм да кажа.
После аз подтика бързам да смажа
и оцелява като изненада
моя портрет на момичето младо.
Късно по Вайбър и вече в леглото
пращам целувки на Таня, защото
зная за нея какво означавам.
Тя заслужава любов да ѝ давам!
© Мария Панайотова All rights reserved.
