До Дон Кихоте
Липсваш ми. Много ми липсваш, Кихоте...
Няма те да ми разкажеш за дракона.
Тръгна си и отесня ми животът,
и се превърнах в ненужно двукрако.
Беше такава отчаяна драка -
вечно налиташ на вятърни мелници,
вечно се биеш за някаква правда.
Пълна главата ти беше с неверници.
Аз, ако можех да пиша, Кихоте -
щях да ти пиша писмо, да ти кажа:
Непоправим е светът ни, защото
той е такъв. (Че и по-лош е даже!)
Още, че просто светът се поправя,
спреш ли се, да му обръщаш внимание.
Много си глупав...(Какво да те правя?)
а пък си уж, тъй начетен в писания.
Друго ще пиша: Животът без тебе
млъкна съвсем, изпростя и сивее...
Стига му, колкото да се захлеби.
Няма мечти за една Дулсинея.
Чакам те, рицарю, много ми липсваш!
Аз съм ти верен побратим до гроба.
Още ти пазя доспехите, пиката...
Само ела си...с печалния образ.
Твой Панса
© Радост Даскалова All rights reserved.
