До козирката
Съвсем встрани и някак неуместно
Стоеше младият човек.
Дъждът пердаши силно и отвесно.
Не бе валяло тъй от век.
А спирката бе твърде тясна
Да подслони на завет всички –
По-възрастните – туй е ясно,
Под козирката гледаха себично.
Операцията беше тежка
И нозете го пресичат като нож,
Но той е млад и нечовешко
Би било да иска място. Ще е лош.
Конци и мокър бинт под бархетната риза.
И все не идваше очаквания автобус.
Внезапно болката отвътре го прониза.
Олюля се и повърна. С гнус
Зрелостта оплю ужасната му мъка:
„Пияница!“, „Нещастник!“, „Помияр!“.
А после рейсът го отмина; на разлъка
Хвърли върху него гъста кал.
И се опразни бързо спирката, горката,
Поела мъдростта на възрастните хора.
Превит на две, лежеше сив до козирката
Възпитаният – неуместно болен.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
