До синьо...
Живот на лакти. Стари рани.
(А белезите са добър мотив.)
Часовника със гняв ударих.
И спря. А времето – почти...
Пакет цигари. Дим. Уиски.
От ден във ден. До будно бяло.
Когато спрях да те измислям,
ти в мен събра се, всъщност цялата.
Яви се, като Бог. Тъй, без молитва.
Смълчано. Светещо. И просто влезе.
Така прегърна ме, че без да питаш,
светът превърна ми в поезия...
Сега сме двамата. В душевен плет.
И този възел толкова е силен,
че моите със твоите ръце,
ще стискат любовта до синьо...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
