До следващата в дланите ми рана...
Познавам вятър...
... сляп е като вяра
все рее на разсъмване в небето ми криле
разплита облаци покълва в жажда
и нощем ме изплита в дъждове...
... понякога флиртува с теменуги
полазва по тревите и мълчи
понякога дори не се завръща
и в струните посоки си реди...
все сее ме по пътища на запад
завихря бледи думи в празен плик
понякога е само отпечатък
понякога е болка
нежност
вик...
той никога не помни откъде е
и често се събужда в чужд рефрен
понякога измисля ме до себе си
от толкова прегради уморен...
тогава тръгвам напосоки да го търся
но той е сляп и тих – почти до вяра
с която ме закърпва да остана
до следващата в дланите ми рана...
