До сянката
Увисна времето в
безшумна неподвижност
и удуши секундите -
превърна ги във камъни.
Преплетоха се
болки и обиди
в едно лице,
от тъмното измамено.
Повярваха звездите
във изкуството
и се размиха в
пустотата на годините.
Задъхани, обесени
с изкуственост,
мълчаха две очи -
със други две разминати.
Откраднати сълзи
се търкулиха в пясъка -
прощален вик,
надраскан върху сметката.
Безсилие,
удавено във крясъци
и няколко
фалшиви междуметия.
Във тишината светеха
студени разстояния
до сянката -
нататък бяха камъни.
© Ивайло Цанов All rights reserved.
