Докато болките броих
ДОКАТО БОЛКИТЕ БРОИХ
Щом бездните с изпръхнал здрач
пред моите очи се стелнат,
и тръгне нощният ездач
през хоризонта безпределен,
и скуката с метален цип
залости моите клепачи,
подир хриптежа пиперлив
дали ще мога да заплача?
Нима не виждах как расте
тревата под нозете – мълком,
и как се вдига пролетес
седефена луна над хълма,
и как дъждовна слепота
разпуква крехките иглики,
и със наперени рогца,
зората охлювчето тика?
О, колко мигове – безброй,
съм пропиляла – безвъзратно!
Тежи безмълвният покой
и друм не виждам – наобратно.
В олука вятърът свисти,
в долапа никой не въздиша.
И вече краткия си стих
едва ли мога да допиша.
Дали с прекършени стрелки
часовникът отмерва срока?
Докато болките броих,
стопи се времето – на точка.
© Валентина Йотова All rights reserved.
