Докогато те разкъса на две свободата
Заваля.
Отдъхна небето.
Разтвори се цяло, до вътрешност.
Натежало.
Не е за всеки
да събира в себе си същности.
Ставаш тъмен
от толкоз надежди
в преждевременна смърт изпарени.
От умората -
вяла и тъжна,
избила в пот по челото склонено.
От сърцето -
изцедено до капка,
обезсилено за верния ритъм.
От душата -
свита и смачкана,
изгубила себе си в прекомерно обичане.
Буреносен си.
Вътрешни мълнии
те раздират и безмълвно гърмиш.
Носиш бремето,
докогато
те разкъса на две свободата.
И валиш.
19.06.2016 г.
© Надежда Тошкова All rights reserved.
