Докрай
Не ме оставяй да се будя сам.
Да помня нощите и да обичам.
Да, имам още много аз да дам.
Да ме гори, да ме боли и да обичам.
Дори на колене, и възнак на земята пак прострян,
обичам.
Дори под нея пак заврян, дори и тлеещ, пак обичам.
Дори останал с ден, минута или час живот, обичам.
Дори да ме яде като отрова таз любов, пак ще обичам.
И трудно, тежко, парещо да е във мен.
Не мога да отричам, пак обичам.
На кръст разпънат или пък на клада,
с бесило на врата на път към ада.
На себе си аз няма да приличам.
Ако не си признавам... че обичам, пак обичам.
Докрай, докато всичко в мен изтлява,
една моя обич пак остава.
© Вълко Тодореев All rights reserved.
