Душата ми все си е същата
Вградих се самичка в темели,
оказа се сламена къщата.
А триста я дяволи взели,
душата ми все си е същата.
Ни разум, ни строги закони,
ни мъдрите хорски съвети
я спират. И вятъра гони
гасят я със сълзи... Тя свети...
Вървях по пътеката кална,
оказа се мракът всевластния.
Сърцето си лудото палнах
и зърнах го своето щастие.
Стоеше далече от мене
и бях му съвсем непозната,
треперих миг-два... пред летене,
а после погледнах луната
а тя лудостта ми погали,
отне ми и болката. Всичката.
Помислих: Без обич едва ли,
в теб жива ще е лунатичката.
Словата ми совите носят,
а моите строфи са къси.
По тебе, любов, среброкоса,
загубих ума и съня си...
© Надежда Ангелова All rights reserved. ✍️ No AI Used
