Душа като пустиня
Поглеждал ли си в празните очи,
в които живо пламъче не свети?
Отдавна сухи те са за сълзи -
звезди угаснали са във небето.
Почувствал ли си празното сърце,
отдавна спряло в ритъм да пулсира -
едно безжизнено, нетрепващо море,
което всеки ден по мъничко умира?
Усетил ли си празната душа,
забравила отдавна да мечтае -
повяхнала, посърнала гора,
в която спомените минали ридаят?
Това съм аз – пустиня. Само пясъци.
Оазис?! Няма извор на надежда.
Изплетена съм цялата от крясъци
и болка - необятна и безбрежна.
© Люба Георева All rights reserved.
