Душата е храм
Душата във храм превърнах отдавна,
макар че над нея никой не бди,
ни Бога, ни дявол, отвътре е празно,
до олтара отвеждат все мойте следи.
Камбана не бие, покоят е вечен,
свещите само в очите ми парят,
кандило брой по веднъж и до седем,
а после е същото... пак отначало.
Прошката стискам между двете си длани,
коленете са сини от всички недели,
устните сухи са - целите в рани,
икони целуват от грях пребледнели.
Годините често спохождат ме тъжни,
предлагат ми пак във живота да вляза,
сълзите изсъхват под вежди намръщени,
по-тежки от восък попиват в земята.
Не!... Аз съм самотен, а храмът е мой!
Покоят е дар от Великден до Коледа.
Богът е Бог, ако е вътре в душата...
Забравил съм как да се моля...!
© Георги Зафиров All rights reserved.
