Душата ми се моли
Душата ми се моли за пощада,
но кой я получава тук, сега?!
Отсях ли зърното от толкоз плява –
животът ми урок е .. в тишина.
Животът е урок … и в тишината
прокрадва свойте капчици тъга.
Подвластен ли съм на страха – с тъгата
прочиства се човек. И светлина
го озарява – грейва всичко живо
в очите и в ума, и в мисълта.
Не съм броил си стъпките … накриво –
след всички тях изригваше вина.
Затуй сега се моля за пощада,
но не човешка трябва да е тя.
Знам има друга, свръвселенската клада –
от нея не се плаши любовта!
© Данаил Таков All rights reserved.
