Душата ми в душата ти прогледна
Късно идвам... късно ме повика.
Отдавна залезът кърви.
С жадни устни ни събличат
несбъднатите ни мечти.
И ни разказват с шепот ореолен
какво пропуснахме със теб.
Преди да чуем призива съдбовен,
били сме само буци лед,
една безчувствена материя,
притихнала под бял покров,
но тръпнеща пред старите поверия
за смисъла на думата “любов”.
А днес, събудени и жадни,
се топлим на последните лъчи,
но залезът със пръсти хладни
тъга събаря в нашите очи.
Но, Обич моя, ти си ми потребна,
за да мога да живея занапред.
Душата ми в душата ти прогледна
и вече виждам само теб.
Не ме оставяй пак сред ледовете
да заспя многовековен сън,
че от сълзите ми потекли
ще заечи печален звън,
а той ще те прекърши на колене,
ще отнеме от ръцете ти жарта,
светлината от очите ти ще вземе,
за да те превърне в каменна сълза.
© Росица Петрова All rights reserved.
