Душата на вятъра
Беше лято, а после не беше.
Опознавах душата на вятъра
и очите му, пълни с насмешка,
и студа му, клечащ пред вратата.
Слушах как свири в ключалката
нощем, когато си спомнях
хляба на мама и залъка,
дето остана бездомен.
Оттогава съм някак дъждовна
и валя след следите на лятото.
Не научих да бъда готова,
да посрещам студа по приятелски.
Тръпнех, когато превземаше
бавно ръцете на татко.
Чаках, но беше безвремие –
подпис последен в тетрадка.
Преболях, преболях от очакване,
щом по пътя изгубих си шала.
Не остана сълза неизплакана,
ни душата на вятъра цяла.
© Ани Монева All rights reserved.
