Душата на вятъра
Беше лято, а после не беше.
Опознавах душата на вятъра
и очите му, пълни с насмешка,
и студа му, клечащ пред вратата.
Слушах как свири в ключалката
нощем, когато си спомнях
хляба на мама и залъка,
дето остана бездомен.
Оттогава съм някак дъждовна
и валя след следите на лятото.
Не научих да бъда готова,
да посрещам студа по приятелски.
Тръпнех, когато превземаше
бавно ръцете на татко.
Чаках, но беше безвремие –
подпис последен в тетрадка.
Преболях, преболях от очакване,
щом по пътя изгубих си шала.
Не остана сълза неизплакана,
ни душата на вятъра цяла.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
