Денят приключи. Спусна се нощта.

Звездите затанцуваха в небето.

Луната, уморено се прозя

и хвърли ми заразата в лицето.

Някаква любов загъделичка

спомените в мене спотаени.

В нервите забоцкаха иглички.

Пулсираха от спомен всички вени.

Така далеч, а толкова в сърцето...

Не се променят чувствата от време.

Сега съм тук, но пак съм ù лицето,

а тя е там, но всъщност много в мене.

Упрекват ме - защо съм я оставил

на хищници, да ù ядат месата.

Макар да съм далеч, не съм забравил,

че мафия командва ми страната.

Аз просто като мама я обичам

и нямам общо с гнусни интереси.

С моя син е моето момиче.

От липсата им сякаш съм обесен.

Ех, само ако мога, бих направил

от сънищата медено хвърчило.

Реалното мизерство бих забравил

за всичко родно, българско и мило.