Две очи
Две очи
Две очи като бездна ме поглъщат в тъмата.
Небесата са сини. Боже, толкова сини...
Само шепот и хрип различих сред мъглата.
...а цветята рисуват невидени картини.
Два балона от страст излетяха нагоре.
Ала тебе те няма. Тебе още те няма...
Срещам радостни погледи, вечно влюбени хора,
а сърцето ми зее вътре в мен като яма.
Горски птици безброй врява вдигат в клонака -
във вековната пазва тайни хиляди крие.
Ще пристъпиш към мен, осъзнал: "Най-добрата".
Ще отвърна в захлас: "Ти за мен - най-добрия".
Две очи-океан ме опиват в мъглата.
Небесата са тъмни. Боже, толкова тъмни...
И дъхът му единствен различих сред тълпата.
Нека само се върне. Боже, пак да се върне...
*Държа да отбележа, че това е най-откаченото нещо, което някога съм писала. Нямам никаква представа какво точно искам да кажа с тези редове, нито защо. Не знам до колко ми се е получило шахматно в смислово отношение, защото първоначалната идея беше подобна, но ако на някой все пак му допадне това литературно недоразумение, ще бъда много щастлива.
© Яна All rights reserved.
