Две съдби

Времето е оплело спомените ми в конци,

играейки си с тях като с марионетки.

Това, което някога смятах за истина,

се оказа сянката на една така силно желана реалност.

Раздялата ни беше по-дълга

от всяка една наша прегръдка.

А беше рано, твърде рано –

още не знаехме нищо един за друг

и такива си останахме- непознати.

За теб всичко спря,

а аз бях принудена да продължа.

Да продължа без човека,

който щеше да ме води

по незнайните пътища на живота. 

Сега гласът ти е далечен,

постепенно затихващ по коридорите в ума ми.

Глупаво ли е, че още търся лицето ти сред тълпите? 

Аз знам... знам, че напразно се ослушвам

за твоите стъпки да преминат прага. 

И въпреки това аз чакам...

чакам да се преплетат пак нашите съдби.