Дядо Поп
Кога избяга мойта дърта сврака,
Останахме двамина с котарака.
Живеехме на село в пущинака,
Но мина времето - умря котака.
Отидох аз при попа опечален,
Да го помоля помен да направи.
И той отвръща ми такъв разпален,
Че имам мисли аз хептен болнави.
Че нямало за тях живот задгробен,
И за подобно адски съд ме чака.
Разбирам те напълно, дядо попе,
Ще си платя дванадесет бондака!
Изпусна в миг кандилото си дядо,
И гледам - килимявката си чеше:
Ти що не ми каза по-рано, чадо,
Той, котарака, кръстен гачи беше?
Ти да видиш, усмихна ме.