Дъга в сълза
ДЪГА В СЪЛЗА
Излегнал се под залеза бленувам
нощта мастило синьо ще разлее.
Аз търся думи да го нарисувам
преди във сън да потъмнее.
Той кара Омировата душа да грее.
Да реже с диамантено длето
платното изковано на небето
с червена мед и пеещо сребро.
Ковач космически с пламнал чук
изваял ято от горящи птици.
Разсипал купчини от жива жар
и пухкав ураган от тлеещи частици.
Загрял творението с любов
и потопил го в блаженство,
със дъх запалва залез нов
в стремежа си към съвършенство.
Щом дойде нощ, творението умира -
неповторимо, приказно красиво.
И всеки ден по-примирен разбирам -
не може да се улови небето живо!
С пламтящия си край денят ще го запали
и ще остави стих неповторим.
Щом щедро красотата опознали
желаем благодарно да се преклоним.
Ще има залези и по–красиви,
но хванати в същите лъчи,
няма да видим докато сме живи.
Затуй сърцето няма право да мълчи.
Това ме кара да се чувствам жив.
Аз виждам, красотата няма да умре -
докато има то умът красив,
докато има на света небе.
Зарадвани, сълзите на света
заливат ни с горяща лава,
загряват нашите сърца.
Емоционален взрив назрява!
Неповторимото не може да се овладее.
За него няма граници и авторски права.
То може с миг живота да огрее.
Дъгата съхранило в една сълза.
© Борис Борисов All rights reserved.
