Дъжд
Из ведро заваля. И чадърът прегърна ни двама...
сгуши мокри усмивки в металната лъскава длан,
сякаш хвърля небето от нашите болки и рани
или Бог рони сълзи добри - пак от дявол обран...
Булевардът приижда, колите са острови цветни,
любовта ни е лодка и плава с весла от мечти,
вятър вдига поройни вълни във душите ни летни –
вече час мие мисли дъждът, нека просто вали...
Да поскитаме с теб в уловената страст на капчука,
и светкавици нека ни удрят с най-яркия плам,
гръмотевица щом и безкрая до лудост напука,
ще отпиваме капки любов - в най-дъждовния храм.
А когато поспре и извие усмивка дъгата,
уловила мига ни с най-чудните цветни бои,
ще закрачим по нея – и път ще е тъй необятен,
в слънчев лъч ще се скрием от всички житейски мъгли...
© Михаил Цветански All rights reserved.
