Дъждовна тишина
Тихо се промъкваше в моите мисли,
а тишината далеч някъде шептеше.
И живеехме без свят, без надежди, без време,
а дъждът, дирижирайки, пак и пак мълчеше.
И гръмотевици, и бури в съзнанието,
в душата градушки валяха.
А къде ли, къде ли беше познанието и доброто,
защо ли от нас далеч те стояха?
И защо, защо бяхме все непознати,
все чужди вървяхме към тъмнина.
А лицата, лицата трудно разпознати,
в зрението бавно, тревожно се погубваше света.
Само дъждът пак валеше,
а там, на кръста, бяха разпънати невинните мечти.
Накъде, накъде ли всичко отиваше,
а дъждът, дъждът защо не спря да вали...?
Милан Милев
1.06.2010
© Милан Милев All rights reserved.
