Тихо се промъкваше в моите мисли,

а тишината далеч някъде шептеше.

И живеехме без свят, без надежди, без време,

а дъждът, дирижирайки, пак и пак мълчеше.

И гръмотевици, и бури в съзнанието,

в душата градушки валяха.

А къде ли, къде ли беше познанието и доброто,

защо ли от нас далеч те стояха?

И защо, защо бяхме все непознати,

все чужди вървяхме към тъмнина.

А лицата, лицата трудно разпознати,

в зрението бавно, тревожно се погубваше света.

Само дъждът пак валеше,

а там, на кръста, бяха разпънати невинните мечти.

Накъде, накъде ли всичко отиваше,

а дъждът, дъждът защо не спря да вали...?

Милан Милев

1.06.2010