Дъждовни очи

Налей ми, кръчмарю, налей ми да пия,

недей да ме питаш, просто налей,

отвътре изгарям – каква орисия,

сърцето ми още за нея копней.

Тя беше видение бяло, ефирно,

а аз се завръщах чак призори,

безмълвно ме чакаше – птиче ранено,

палтото ми вземаше без дума дори.

– Дали и се карах? – неее и защо ли?

Тя ме поглеждаше с дъждовни очи,

виждах тъгата, виждах и болката…

– Кръчмарю налей ми, че взе да горчи!

– После какво ли? – тя си замина.

Казвам ти, братко, че май подлудях, 

а пък душата ми просто е рана,

знаеш ли, повече не я видях.

Понякога нощем все ми се струва,

че по лицето ми капят сълзи,

чувствам дъха ѝ, навярно сънувам,

как тъжно ме гледа с дъждовни очи…

/Свидна/