Дъждът
Припряно почука Дъждът по стъклото,
бързаше явно да влезне при мен,
отворих прозореца доста широко,
а той не очакваше и остана смутен.
Кажи ми какво пак те води при мене?
Аз мечтая за топли лъчи,
той на леглото приседна и започна да стене,
че без бури и дъжд нямало слънчеви дни.
Така остро си бъбрихме двама
час, може би час и половина дори
накрая Дъждът се ядоса и стана,
излезна и страшна градушка изви.
Биеше дървета, прозорци и де що намери,
изливаше гняв, явно дълго таен,
вилня и трещя, но накрая притихна,
спря под прозореца тих, уморен.
Погледна в очите ми - търсеше думи,
искаше пак да влезне у нас,
затворих прозореца, даже хлопнах резето,
не разбрах, че Дъждът всъщност бях аз...
© Петър Адамов All rights reserved.
