Тъгувам вътре в себе си аз все за теб,

за твоята усмивка, за гласа ти,

за тихото усещане навред,

че съм частица обич от духа ти.

И плача много. Ала без сълзи.

Забравени следите ме застигат,

ти пак ме следваш с влюбени очи,

звездите ни закрилят и намигат.

По тялото ми сипеш огнен прах,

извайваш ме като небесна жрица,

а после двама в мълчалив захват,

отново сме божествена зеница.

До утрото съм твоя и боли

Зора когато вятърът прегърне,

ти се изгубваш сънен сред гори

с надежда някой в тебе да ме върне.

А аз съм всъщност там - дълбоко в теб -

безсмъртна и магическа Вселена,

последен залък, пътят разтопен,

мечта докрай насън осъществена.

Живеем във финални времена

и зная Бог накрая ще отсъди

да се завърнат нашите крила

Земята щом за вечност се събуди.

19.03.2021г.

Елица