Дългият виещ се път
Дългият виещ се път,
до чудната светла врата...
С тополи от двете страни,
безлистни, със клони прогнили,
под сивото, тъжно небе...
И с птици безмълвни, унили.
Дългият виещ се път,
от копнежа по теб озарен,
е винаги тук, и е в мен...
Пълноводна река от лъчи,
извираща нейде в безкрая...
Сънувах го хиляди пъти,
но всъщност е истински, зная...
Стъпвах на него, докосвах го даже,
Не беше ли сън?... Но кой да ми каже?
Опитвах по пътища много,
не спирах да търся,
не спрях да мечтая...
Но дългият виещ се път,
е решил да ме следва до края.
Отново при мене се връща.
Уж далечен, а толкова близък.
Уж светъл, а толкова труден.
Обсебва ме с ласка могъща.
И тръгвам по него отново,
без да търся покой,
защото дълбоко в сърцето
чувствам – този път си е мой.
Тръгвах по пътя,
и пак, и отново,
за да стигна дo твойта врата...
Все не стигах...
Уморен и отчаян,
останах без сила.
Този път е безкраен...
Пак пред мен се разстила...
Дали все още си там?
Дали ще отвориш?
Не зная, не зная...
Само знам, че съм сам...
Ако аз отворя вратата,
ще видя ли това, което търся?
За мойто упорство отплата...
Или ще видя в анфас...
някой, познат ми до болка –
моето собствено аз,
с лице на мечтател отчаян...
Или пред мен ще се ширне -
нов дълъг път,
завършващ в безкрая?
© Веселин Данчев All rights reserved.
