Дълъг миг любов в парижкото метро
Бе отдавна, случи се в града на любовта,
случи се случайно, стана след дъжда.
Бях сама и бързах, закъснявах може би,
в метрото бе задушно, непознати хора и съдби,
устремени, недостъпни, запъхтени, в бяг,
вратите се отвориха, избутаха ме вътре и... тогава го видях -
висок, красив и тъмен - исполин,
харесах го преди да го настъпя, защо не сложих грим!
Извиних се - на английски, че с френския съм зле,
не можех да повярвам, усмихна се - на мен.
И влакът запрепуска с пулса ми във унисон
и блъскайки се в него, сетих се - пардон!
Тълпата, като че нарочно ме буташе към него все,
пропуснах да ви кажа - бе с китара във ръце.
Заточиха се спирките една след друга, като менует,
така и не разбирах - защо отново аз във този стар сюжет?
А той с очи огромни, черни, изпиваше ме във захлас,
и ако можех, щях да проговоря - хващам се на бас!
Една шармантна дама стана, сля се със тълпата,
о, Майко Божия - моят черен ангел ме хвана за ръката,
покани ме да седна, галантно ми помогна,
а аз закимах глуповато - да му покажа, че съм трогната.
Добре, че седнах! Цялата омекнах - все едно съм бри,
кръвта напира във главата, като бордо във буре ври,
погледът ми замъгли се, влакът завъртя се като в Дисниленд,
"този чичко няма ли да слиза, за да седне той до мен"?
Ще се пръсна, ще се скъсам като жартиер,
че съдбата пише края, а не Молиер.
Той дойде логичен, даже без антракт,
трябваше да слиза - просто няма как.
Леко ми намигна, пожела ми лека нощ,
усмивка тъпа се изниза - разполови лицето ми със нож.
В моя град през юли всеки ден вали - излива от ведро,
дъждът ме върна в онзи дълъг миг любов, откраднат от парижкото метро.
Щом си спомня, се усмихвам - нека да вали
и познат шансон подсвирквам: "c'est la vie, c'est la vie"
© Даниела All rights reserved.
